Българско национално радио © 2020 Всички права са запазени

Директно от зала „България“

Александър Сомов и Николай Лалов музицират с радиооркестъра

3
Репетиция преди концерта
Снимка: БНР

Двама българи, които вече от десетилетия разнасят славата на България извън нейните граници, ще застанат начело на радиосимфониците този петък, 7 февруари, от 19.30 часа. Това са диригентът Николай Лалов, който вече повече от 30 години живее и работи в Португалия, и виолончелистът Александър Сомов – концертмайстор на Филхармонията в Страсбург. Те ще представят една изцяло романтична програма, включваща музика от Дворжак, Чайковски и Брамс. И ако за Александър Сомов това е един от многото концерти, в които той редовно участва на родна сцена, то за Николай Лалов срещата със Симфоничния оркестър на Българското национално радио и с българската публика е особено вълнуваща, тъй като музикантът вече три десетилетия ръководи оркестъра на Кашкайш и много рядко се изявява у нас.


Няколко са интересните моменти, които веднага правят впечатление в програмата на концерта: на първо място, изпълнението на трите творби за виолончело и оркестър от Пьотр Илич Чайковски, чиято 180-годишнина ще отбележим тази година през месец май (сред тях са и прочутите „Рококо“ вариации, които Александър Сомов ще изпълни в оригиналната, авторска версия); освен това – малко познатата и рядко изпълнявана Увертюра към операта „Ванда“ от Антонин Дворжак, който пък е бил близък приятел на Йоханес Брамс – композиторът, допринесъл много за неговото развитие и популярност. Брамсовата първа симфония, завършена през 1876 година, ще прозвучи във втората част на концерта. Тя също носи в себе си тематична „препратка“, тъй като Ханс фон Бюлов я нарича „Десетата симфония на Бетовен“ (а както знаем, 2020 година е обявена за Международна година на творчеството на Бетовен по повод 250-годишнината от рождението на композитора).

Операта „Ванда“ на Антонин Дворжак е била изпълнена за първи път на 17 април 1876 в Прага. В основата ѝ е обработената от Юрий Суржицки легенда за Княгиня Ванда, дала живота си за свободата на Полша. Музиката на творбата е неравностойна по качество, но увертюрата, някои солови и хорови номера с героичен характер утвърждават величието на патриотичните идеи.

Ноктюрното опус 19 №4 е една от най-популярните инструментални пиеси на Чайковски. Неговата простичка и сърдечна мелодия е известна на всички – дори на онези, които не са редовни посетители на класическите концерти. Творбата е написана първоначално за пиано, тя е включена в сборника „Шест пиеси за пиано“, опус 19 (1873). Версията за виолончело и пиано е дело на Вилхелм Фитцхаген – приятел на Чайковски, композитор, педагог и изпълнител, който живее и работи в Русия. В днешно време тя звучи не по-рядко от клавирния оригинал, използва се широко в учебната практика и е включена и в програмата за състезание на виолончелистите в международния конкурс „Чайковски“ – Москва.

Pezzo capriccioso, опус 62, за виолончело и оркестър е написано от Чайковски само за седмица през месец август 1887 г. Както е отбелязано под линия, творбата е в си минор – същата тоналност като неговата „Патетична симфония“. Думичката „капричиозо“ не бива да се разбира в буквалния смисъл – тя означава по-скоро, че Чайковски е разработвал темата на пиесата в различни аспекти. Първото изпълнение на Пецо капричиозо в аранжимента му с пиано, е на 28 февруари 1888 г. (или 16 февруари) в дома на Бенардаки, по време на посещението на Чайковски в Париж. Солист е виолончелистът Анатоли Брандуков, а на пианото е самият автор. На 25 ноември 1889 г. в Москва, на концерт-спектакъл в Руското музикално общество Pezzo capriccioso е изпълнено за първи път и във версията с оркестър. Солист отново е Брандуков, а Чайковски дирижира оркестъра.

Вариациите на тема Рококо са безценен бисер на руската класическа музика. Те са създадени през 1876-1877 и са изпълнени за първи път от Вилхелм Фитцхаген и оркестър, дирижиран от Николай Рубинщайн. Всъщност, заглавието „Рококо“ е условно и се отнася по-скоро до грациозния и безметежен характер на музиката, който е характерен за този стил. А иначе Чайковски е създал тема с  ярко изразен руски дух – широка, напевна и задушевна. Майсторски написаните вариации, които следват, са построени на принципа на художествения контраст. Всяка една от тях представлява завършена музикална миниатюра. При това напълно се съхраняват единството и целостта на цялата пиеса, за което допринася нееднократно повтарящият се рефрен на оркестъра. Благородството на израза, простотата и изяществото, наред с разгърнатото виртуозно начало, предоставят на солиста достатъчно възможности да демонстрира своите изпълнителски способности. Благодарение на това вариациите „Рококо“ стават един от най-популярните образци в концертната литература за виолончело.

Произведението има две версии: оригиналната, авторска, и тази, в която вариациите са издадени през 1878 година под редакцията на първия ѝ изпълнител Вилхелм Фитценхаген.

Симфония №1 в до минор, опус 68 от Йоханес Брамс е изпълнена за първи път на 4 ноември 1876 година в Карлсруе. Диригент е Феликс Ото Десоф. Три дни по-късно, на 7 ноември, самият Брамс дирижира симфонията в Манхайм. В следващите месеци симфонията е изпълнявана в Мюнхен, Лайпциг, Виена и Бреслау и едва след това през февруари 1877 композиторът изпраща партитурата на Йоахим за отзив. Получавайки ръкописа обратно, той започва след месец май да я преработва отново и след това я дава на Зимрок за публикуване. Партитурата и приложението за пиано на четири ръце са публикувани едновременно през месец октомври 1877 година.

Симфонията е приета възторжено от умерено-консервативната част на германската и австрийската музикална общественост – особено от страна на известния критик Едуард Ханслик. „Сбъднатите очаквания“ на този фланг на музикалната общност много изчерпателно изразява Ханс фон Бюлов, който нарича първата симфония на Брамс „Десетата симфония на Бетовен“. От друга страна, в нея можем да открием редица романтични черти, които я правят наследница на симфониите на Шуберт, Шуман, Менделсон. Някои изследователи дори издигат хипотезата за скрита програмност в тази първа  симфония на композитора – например, че в основата ѝ лежи сюжетът за Манфред, взет от едноименната поема на Байрон и използван по-рано от Роберт Шуман, а след това – и от Чайковски в едноименната му симфония.

Първата симфония на Брамс е написана в традиционния четиричастен цикъл. Това е съзнателно противопоставяне на програмния симфонизъм на Лист, широко застъпен в неговите творби „Данте“ и „Фауст“. Наименованията на частите са: Un poco sostenuto – Allegro; Andante sostenuto; Un poco allegretto e grazioso; Adagio - Allegro non troppo, ma con brio.

 
Акцентите от деня са и в нашата Фейсбук страница. Последвайте ни. За да проследявате всичко най-важно в сферата на културата, присъединете се към групата БНР Култура.

Галерия