Доц. Юмит Есер: Българската общност в османската столица е тайният герой на борбата за Екзархията

Интервю на Мариян Карагьозов с Юмит Есер

На 28 февруари 1870 г. по стар стил или 11 март по нов стил османският султан издава ферман, с който се създава Българската екзархия се отделя от гръцката Константинополска патриаршия. За да разкаже повече за тази епоха, нашият кореспондент в Истанбул Мариян Карагьозов разговаря с доц. д-р Юмит Есер – автор на монография, посветена на тези събития.

Юмит Есер е завършил история в два от най-добрите турски университети – Средноизточния технически и университета „Сабанджъ“ и е извоювал докторат в престижната лондонска Школа по ориенталски и африкански изследвания.

За нас, българите, създаването на самостоятелна българска Църква е събитие с огромно значение. Важно ли е обаче това събитие в по-общ план исторически план? Юмит Есер е категоричен, че отговорът е „да“:

„За да разберем значението на това събитие, първо трябва да разгледаме самоуправлението на немюсюлманите в Османската империя. Както повечето средновековни империи, тя е многоетническа и мултирелигиозна. Отношенията между османската власт – Високата порта, и немюсюлманите са базирани на ислямското право шариа.

На немюсюлманите се дава възможност да изповядват религията си, в замяна на което плащат специален данък - джизие. Гръцката православна общност – или миллет-и Рум, както се нарича тя на османотурски, е била най-многобройната немюсюлманска общност.

В нея обаче са се включвали не само гърци, но и албанци, православни араби, славяните в империята, дори някои православни турскоговорящи.

През 19-ти век обаче разпространението на идеите на национализма подготвя почвата за реорганизация и умножаване на броя на милетите в османската система“.

Отделянето на Българската екзархия означава радикална промяна на османската държава и общество след документа от 1856 г., приет след Кримската война и предвиждащ реформи в империята, пише Юмит Есер. Той допълва:

„Става дума точно за преструктуриране и раждане на нови милети като арменците католици, протестанти, и най-накрая – трусът в православната общност – раждането на българския милет след фермана от 1870 г.

Основаната (при създаването на независима Гърция) в Атина гръцка църква е била активна само в границите на Гърция, докато Българската екзархия има по-дълбоко влияние, защото след 1870 г. се оказва, че в османската столица има две различни религиозни институции и те са почти с равен статус, въпреки че Патриаршията не признава българската Патриаршия до 1945 г.“

Искането на българската общественост за самостоятелна църква намира донякъде неочакван съюзник в лицето на османските власти. Нашият събеседник обяснява причините:

„Според мен, основната мотивация на Високата порта е била да приложи принципа „разделяй и владей“. Тази тактика е била прилагана и в други райони на империята.

Тя побеждава Русия по време на Кримската война само благодарение на помощта на своите западни съюзници Франция и Великобритания. Заради това, опасявайки се от нова война с Русия, османските държавници предпочитали да държат разделени привържениците на Константинополската патриаршия и на българската Екзархия. Това е гарантирало и по-ефикасен контрол върху тях“.

Първата страница на султанския ферман на османотурски език, прогласяващ създаването на Българската екзархия

Българските първенци се възползват и от вътрешнополитическите промени в Османската империя и започналите реформи след Кримската война, които осигуряват подходящ контекст за исканията им. Междувременно се ражда и независимото Кралство Гърция, което също променя калкулациите в района:

„Първоначално Гърция е била малка държава, но след прочутата реч на Йоанис Колетис в гръцкия парламент през 1844 г.  за т. нар. „Мегали идея“ или план за Велика Гърция, гръцките държавници започват политиката за разширяване на техните територии.

Така османската столица Константинопол се превръща в център на дипломатическа борба след Кримската война.

От дистанцията на времето личи, че последиците от отделянето на Българската екзархия са впечатляващи. Юмит Есер:

„Разбира се, най-важната последица е признаването на българския милет като отделно общностно-политическо тяло от гръцкия милет. Това е резултатът, за който българският елит се бори около половин столетие.

Ферманът за създаване на Българската екзархия подготвя и почвата за Македонския въпрос – поредица от военни и политически конфликти в последните години на Империята.

Съревнованието между патриаршисти и екзархисти е било най-ожесточено в регионите със смесено население – например Битолският и Солунският вилаети.

Особено внимание заслужава чл. 10 от Фермана, който прогласява, че Екзархията ще контролира 15 митрополии в дунавските провинции, но според тази клауза, дадена област може да се присъедини към Екзархията, ако 2/3 от населението поиска това.

Така се създава съревнованието между Вселенската патриаршия и Екзархията кой да контролира повече градове в македонските провинции на Империята“.

През 1872 г. Дебър и Кичево се присъединяват към Екзархията, а след Освобождението българското княжество полага усилия пред Високата порта, които се увенчават с успех, и получава разрешения – берати, за поставяне на български владици и в Скопие и Охрид, а по-късно Велес и Неврокоп – днешният Гоце Делчев.

Историкът Юмит Есер обобщава:

„Разширяването на Българската екзархия продължава до 1910 г., включително и с епархии край Черно море. Това е дълъг процес, продължил около 40 години“.

Тайният герой в тази история е трудно да бъде видян днес. Има много важни фигури в българското Възраждане, но искам да насоча вниманието ви към влиятелната тогава българска общност в османската столица. Понастоящем цариградските българи са само няколкостотин,  но до Балканските войни Константинопол е бил важен културен и икономически център за българите и е играл ключова роля. Ферманът от 1870 г. не би бил възможен без техните усилия“.

В книгата си Юмит Есер определя отделянето на самостоятелната Българска църква като най-силния удар срещу идеята за съществуване на единен гръцки православен милет в рамките на Османската империя:

„Османската империя наследява съществуването на 4 православни патриарха – в Константинопол/Истанбул, в Антиохия (днешна Антакия, Турция), Йерусалим и Александрия в днешен Египет. Властта на константинополския патриарх се простира от Балканите до линията Адана – Трабзон, т.е. приблизително до р. Ефрат.

След създаването на Ипекската/Печката патриаршия през 1550-те години от великия везир Мехмед паша Соколлу/Соколович тя не е точно съперник, а по-скоро партньор на Константинополската патриаршия.

Печката патриаршия и Охридската архиепископия прекратяват съществуването си през 1760-те години. До фермана от 1870 г. Константинополската патриаршия контролира изцяло духовниците, църквите и манастирите на Балканите и голямата част от Анадола.

С Българската екзархия се създава друг конкурент на Патриаршията на Балканите, при това центърът на Екзархията е много близо до механизмите на управление на империята – столицата на империята Константинийе или Константинопол. В устата на лъва, така да се каже“.

Цялото интервю чуйте от звуковия файл.


Какво е подтикнало Юмит Есер да се заеме с разработването на темата? Младият изследовател обяснява:

„Началото на интереса ми беше поставено по време на магистратурата ми в университета „Сабанджъ“ в Истанбул.

Освен това баща ми е роден в района на Кърджали и аз също придобих българско гражданство и заради това се посветих на темата за създаването на българската държава в края на 19. Век.

За написването на книгата между 2016 и 2018 г. изследвах архиви в Истанбул, Лондон и Париж“.

Още от Хоризонт за вас