Великите европейци - Лудвиг ван Бетовен, първа част

Все пак, официално на диригентския пулт е Михаел Умлауф, капелмайстор на театър „Кертнертор”. Той дава указания на музикантите да следват само неговата палка, а не на композитора, застанал отпред. Неистова жажда за музика мъчи великия Бетовен в онзи момент. Да, слухът му изчезва постепенно през годините и отстрани нещата изглеждат, сякаш някак се нагажда към ситуацията - продължава да композира и в най-глухите години пише някои от най-великите творби. Успява и да комуникира с хората, като използва тетрадки и пише. Успява да преживее още няколко от знаменитите си любовни истории. Има и ученици, е, най-вече – ученички, но се справя, като слага ръце на пианото и „чува” музиката чрез трептенията или следи движението на пръстите по клавишите. 

Но във всичко това няма истински звук, още по-болезнено – няма никаква музика - все едно да пиеш вино от празна чаша или да правиш любов с някой, който не съществува. А с безумното дирижиране по време на премиерата на Девета Симфония, композиторът само опредметява мъката, която носи в душата си. Накрая, когато симфонията свършва с възвисяващия текст от шилеровата „Ода на радостта”, Бетовен продължава да дирижира. Той е с гръб към залата и не чува неистовите аплодисменти, които избухват. Тук някъде обаче трагедията на глухотата от грозна става възвишена. Контраалтът Каролине Унгер отива до него, хваща го за ръка и го обръща с лице към публиката. А тя започва да го приветства, като размахва шапки, ръкавици, кърпички. Овацията продължава толкова дълго, че се намесва полицията, за да я спре – такива дълги приветствия се допускат само за императора. Горката полиция, тя не се сеща, че хората приветстват не друг, а именно световния император на музиката?

Отдавна критиката, в пълно съгласие с публиката, приема Девета симфония за най-значимата творба на Бетовен и я поставя сред най-великите музикални композиции в света изобщо. По негово време обаче нещата не са така категорични. Критиците  отхвърлят финала, защото го смятат за „загадъчен и ексцентричен, продукт на глух, застаряващ композитор”. А Джузепе Верди, който иначе високо цени творбата, пише: „Алфата и омегата е Девета симфония на Бетовен – чудесна в първите три части, много лошо поставена в последната. Никой никога няма да приближи до възвишеността на първата част, но ще ви бъде лесно да пишете толкова зле за гласовете, както в последната. Може и да са прави критиците, не разбирам от музика, но, от друга страна, Деветата вдъхновява ред неслучайни композитори - Брамс, Брукнер, Дворжак, Барток, Вагнер. Така че някой греши – или те, или Верди и ранните критици. 

Симфонията на Бетовен обаче живее не само в музикалния свят, а и в политическия. Словенският философ Славой Жижек изследва връзките на нацистите и болшевиките, на китайските „културни революционери”, на маоисткия престъпник Гусман в Перу, на някогашния расистки режим в Южна Родезия и други, с тази творба. Връзка има, идентификацията с нещо велико е сред начините, по които големите престъпници опитват да се легитимират. Но, слава, Богу, неизбежните и дълбоки провали на тези режими не могат да оцапат истинското лице на музиката на Бетовен. А от един момент нататък тя вече се върна изцяло в лоното на доброто и стои на мястото си – в сърцето на нас, европейците. През 1972 Съветът на Европа прие Ода на радостта за официален химн, а през 1985 това направи и цялата Европейска общност, сегашният Европейски съюз.

Бетовен е истински човек на Европа. Той е роден през 1770 в Бон, но фамилията идва от Мехелен, фламандската провинция Брабант. Йохан Бетовен, тенор в капелата в бон, се жени за Мария Магдалена Кеверих. Те имат 7 деца, от които оцеляват три момчета, между които и Лудвиг. Баща му има амбиции за него. Вдъхновен от купищата пари, които бащата на Моцарт изкарва, като води гениалния си син да свири по Европа, той решава да повтори опита. От малък учи Лудвиг на клавесин и цигулка, но все пак той прави първия си концерт чак на 8. Йохан го е яд на момчето и понякога издевателства – прибира се пиян посред нощ и го държи до сутринта да се упражнява. Но Лудвиг не намразва музиката, напротив, все повече я обича. 

После с музикалното му образование се заемат двама местни органисти и един цигулар, а големият обрат настъпва, когато в Бон като придворен органист идва Кристиян Готлиб Нефе. Той чува малкия, оценява таланта му и се захваща с него – наема го за асистент органист, помага му за първите публикации – вариации за клавесин и три пиано сонати, посветени на новия курфюрст на Бон Максимилиан Франсис. Вдъхновен от философията на Просвещението, той прави някои реформи, а младият Бетовен ги оценява, защото Нефе и най-близкият му кръг са илюминати - членове на организация, чрез която тогава се разпространява и реализира  просвещенската мисъл в Европа. Освен че го обучава на музика, Нефе подпомага всячески младия Бетовен, урежда му да отиде във Виена, но планираното обучение при Моцарт не се реализира. 17-годишният Бетовен се връща в Бон, защото майка му умира и се грижи за прехраната на семейството, защото баща му дълбоко затъва в алкохолизма. 

Хоризонтите обаче пак се отварят пред младия музикант, когато се запознава с Хайдн и той го кани като ученик във Виена. И тъкмо тръгва, когато баща му умира. В Бон вече нищо не задържа Лудвиг ван Бетовен, а в музикалната столица на Европа Виена всичко го привлича. Той отива и остава там до края на живота си.