В началото на април Кралският театър „Ла Моне“ в Брюксел предложи на оперните любители впечатляващата и рядко изпълнявана опера на Джакомо Майербер „Роберт Дяволът“. Тя бе изпълнена в концертен формат на втори и пети април в Двореца на изящните изкуства BOZAR.
Майербер написва творбата в стила на „Гранд опера“, а за основа на либретото на Йожен Скриб и Жермен Делавин служи средновековната френска легенда за Роберт Дявола, бащата на Уилям Завоевателя. Първото изпълнение на творбата – през 1831 година в Парижката опера, остава в музикалната история като един най-големите триумфи.
Постановката бележи началото на мандата на известния Луи-Дезире Верон като директор на театъра и в спектакъла са вложени невиждани дотогава средства – пищен декор и костюми, зрелищни визуални ефекти, първокласен певчески състав, включващ тенора Адолф Нури в главната роля и баса Никола Проспер-Левасьор като Бертрам. На диригентския пулт е Франсоа Абенек, основател на оркестъра на Концертното дружество към Парижката консерватория и пръв пропагандатор на симфониите на Бетовен във Франция.
Но най-голямата сензация предизвиква впечатляващата балетна сцена в трето действие. Сред изоставения манастир на Света Розали Бертрам призовава греховни монахини да излязат от гробовете си. В ефирни бели одежди девойките се впускат във вихрен танц, за да съблазнят Роберт. Известният Филипо Талиони създава хореографията, а в главната роля на игуменката Елена блести неговата дъщеря – прочутата балерина Мари Талиони. Танцуващите монахини са обезсмъртени в известното платно на френския импресионист Едгар Дега.
Балетната сцена слага началото на традицията на т. нар. романтични „бели“ балети. В тях сред изолирани, трудно достъпни пейзажи, под прикритието на нощта, властват странни женски създания – вилиси, силфиди, самодиви. Те присъстват в творби като „Жизел“, „Силфида“, „Баядерка“.
Сред публиката на първото изпълнение е и Фредерик Шопен, който възкликва: „Съмнявам се, че великолепието на театъра някога е достигало нивото на това в „Роберт Дяволът“. Това е истински шедьовър. Майербер се обезсмърти!“.
За 60 години операта е играна 750 пъти само в Париж. За сравнение ще отбележа, че далеч по-признатият „Кавалер на розата“ през април тази година бе представен за хиляден път във Виенската държавна опера в рамките на малко повече от 100 години след първото представление.
Изпълнителският състав в Брюксел бе на изключително високо ниво.
Много убедителен в демоничния образ на Бертрам бе Никола Куржал. Французинът притежава солиден по обем лиричен бас. Той впечатли с голяма гласова подвижност и безупречна френска дикция. Куржал изпълни внушително двете трудни арии от трето действие. В отделни моменти певецът би могъл да потърси малко повече свобода и широта на фразите.
В ролята на Изабела, принцесата на Сицилия, блесна възхитителното лирико-колоратурно сопрано Лизет Оропеза. Думите трудно биха описали ефекта, който изпълнението й предизвика у зрителите. Гласът на Оропеза е обагрен от много красив тембър. Сопраното притежава брилянтна техника, емисията ѝ е много пробивна, фразите ѝ бяха изваяни с голяма музикална интелигентност. Певицата изпя блестящо виртуозната двуделна ария от второ действие, но коронният номер в ролята бе великолепната каватина от четвърто действие в съпровод само на арфа и английски рог. Изумително красивата, ангелска вокална струя не само утеши гнева на Роберт, но и омагьоса напълно публиката в BOZAR, която във второто концертно изпълнение настоя за бис, но без успех.
По рано този сезон Лизет Оропеза се изяви с голям успех в друга опера на Майербер – „Хугеноти“ в Париж в партията на Маргьорит дьо Валоа. Адмирации заслужава и изявата на тенора Дмитрий Корчак в убийствено трудната, маратонска главна роля на Роберт. Вокалната теситура тества безмилостно средния и висок регистър и съдържа почти непосилни пределни ноти. Руският тенор бе желязно сигурен, като демонстрира перфектна техника, голяма вокална гъвкавост, динамично нюансиране, стилно фразиране и учудващо завършено френско произношение. Корчак изпълни безупречно трудната ария от началото на второ действие.
Втората женска роля на Алиса, въплътяваща добротата и стремежа към изкупление, изисква сопран с повече тежест. Партията е много съществена в драматично отношение и е важен стълб в редица ансамбли, сред които е и забележителният финален терцет, силно напомнящ на този, който Шарл Гуно години по-късно ще напише за своя „Фауст“. Много стабилна Алиса бе испанското сопрано Йоланда Оянет, притежаваща чудесен лирико-спинтов глас. Певицата се запомни както с изящни кантилени и фини пианисими, така и с наситени драматични фрази. Френският тенор Жулиен Дран се изяви убедително в характерния образ на трубадура Рембо. Ролята съдържа хубава балада в началото на операта, описваща преданието за Роберт Дявола, както и интересен буфо дует с Бертрам.
Забележителен бе приносът на хора на „Ла Моне“ в една изключително богата партия, включваща многобройни ансамбли, сред които се откроиха дяволският хор от второ действие, великолепният женски сватбен хор и монашеският хор за баритони и баси в последното действие.
Основната заслуга за хомогенността на цялостното изпълнение бе на неуморния Евелино Пидо, който извлече максималното от възможностите на оркестъра на „Ла Моне“. Опитният италиански маестро ръководи с голяма енергия, изключително стегнати и последователни темпа и насити изпълнението с голяма драматична изразителност. Евелино Пидо настрои майсторски баланса между оркестър и солисти, предвид по-чувствителната акустика на залата в BOZAR и поставения на сцената оркестър. Дори в концертен формат, финалът на трето действие с дългата балетна сцена прозвуча с поразяващ драматичен ефект. В него изпъкна и дългото соло на виолончелото, изсвирено с много чувство от първия челист Георгий Аниченко.
Изпълнението на „Роберт Дяволът“ бе посрещнато с голям ентусиазъм от брюкселската публика, която на 5 април аплодира на крака участниците в продължение на десет минути.
