Кой не знае разказа на Михалаки Георгиев „Меракът на чичо Денчо“?! Е, в Израел не го познават, но направиха истински спектакъл на камерния оркестър, точно на базата на този мерак.
Публиката беше от средношколци, но мнозина бяха довели и по-малките си братя и сестри. Юношите бяха старателно подбрани. Това не са само деца, които свирят на някакъв инструмент (то в Израел има ли чедо на амбициозна майка, което да не свири на нещо, а дори в песните се пее за „идише маме“, пред която няма бариери, щом се отнася за наследниците й), а такива, които участват в някаква музикална формация или оркестър. Според неуморния диригент на Израелския камерен оркестър, днешните юноши може и да свирят в оркестър, но рядко, почти никога не ходят физически на концерт или опера. (Дори на Израелската филхармония, която е един от водещите музикални състави в света, е трудно да се състезава с youtube и другите интернет музикални сайтове.) Затова направи концерт за оркестър и смартфон за средношколци и студенти.
За разлика от другите представления, в началото на концерта не обявяваха всички да затворят мобилните си телефони, а точно обратно: всички да настроят телефона си на изписана на светлинно табло на сцената апликация. Самият смартфон трябваше да бъде на „самолетен режим“ и концертът можеше да започне. Произведенията бяха повече от познати: като се започне 40-тата симфония на Моцарт и се стигне до „Солико“ (тук представена не като любимата песен на Сталин, а като произведение на грузинския композитор Цинцадзе). Но докато траеше концерта, на слушателите им се наложи точно и много бързо – за по 10 секунди, да отговарят на въпроси, свързани с изпълненията. Сигурно доста са се забавлявали диригентът и музиколожката на оркестъра, докато са измисляли въпросите, а още повече вариантите на отговор, защото анкетата бе от „затворен тип“. Например питаха защо един и същи мотив звучи толкова много пъти по време на дадено произведение: 1.защото композиторът се съмнява в музикалната памет на слушателите и е решил да им го повтаря докато най-накрая го научат; 2.защото на композитора не му достига въображение да измисли нещо друго или 3.защото това е основна тема, която търпи различни разработки. Или още по-директният въпрос: „Кой шуми така ужасно на сцената“ естествено се отнасяше до ударната секция. Като става въпрос за отделните семейства инструменти, в отговорите фигурираше както семейството на струнните, на духовите и на ударните инструменти, така и семейство Коен, което може би също е на сцената. Налагаше се и бърза реакция, за да се забележи в конкретното произведение, кой инструмент въвежда темата или кой поддържа ускоряването или забавянето на ритъма. На светлинното табло веднага личеше кой от зрителите, повече от които участваха с ник-неймове, набира най-много точки от верни отговори. И накрая първите двама имаха привилегията да дирижират. Предполагам, че всеки от тях безброй пъти е размахвал ръце или е тактувал с крак, докогато свири оркестър, но да „свириш на оркестър“ се оказа доста трудно. Макар произведението, в което двамината победители изпитваха уменията си, да беше до болка познато – „Унгарски танц 6“ на Брамс, едно е да ръкомахаш пред водени от друг диригент музиканти, които си знаят партиите, а съвсем друго - да ги водиш. Това означава да си представиш музиката с поне 5 ноти напред. Точно при това произведение темпата се сменят доста бързо, което значи, че трябва да покажеш на оркестъра миг преди това, че е настанало време да го стори. На всичко отгоре единият от мераклиите да бъде диригент се оказа левичар и на оркестрантите им бе доста трудно за гледат огледално диригентската пръчица. Та така с мерака на чичо Денчо...
