Крадете кола. Полицай ви преследва. Застрелвате го. Мотаете се из Париж, намирате красиво гадже, колкото и да не ви пука за нищо. Но гаджето ви, тъкмо забременяло, внезапно научава, че сте истински престъпник и ви предава на полицията. Преди ченгетата да ви арестуват обаче, тя си признава. Бягате. Полицията ви преследва и ранява. А вие продължавате да бягате ли бягате, докато умрете, останал без дъх.
Да, точно „Без дъх”, познат тук като „До последен дъх”, е първият филм, с който режисьорът Жан-Люк Годар печели световна слава. Критиката веднага го издига в чин „баща на френската „нова вълна” и с право. Но славата на филма не е заради сюжета, нито заради блестящата първа роля на Белмондо или красавицата Джийн Сийбърг. Истинската причина е в кино-бунта на Годар - начина, по който подхожда към снимане, озвучаване, светлина, кадър, към маниера на игра, към цялостния образ, който предлага на зрителя. Всичко при него е различно и провокативно - дори да не го харесваш, не можеш да откъснеш очи.
През 50-те години на ХХ век Франция е врящ котел, без клапа за изпускане на парата. Четвъртата Република е голям провал, навън официален Париж губи войната в Алжир, а вътре страната е в икономически колапс - но упорито лъже за всичко и атмосферата е отровна. Поколението творци от френската „нова вълна” се ражда от съпротивата срещу лъжата. Клод Шаброл, Франсоа Трюфо, Ален Рене, Жан-Люк Годар и другите превръщат истината в отправна точка за търсенията си. „Без дъх” на Годар е истинската икона на движението, но изглежда така, сякаш няма сценарий, а и сюжет.
Камерата е от ръка, зрителят вижда, което вижда героят, нерядко чува звуци, които нямат отношение към сюжета или думите от диалога са заглушени. Понякога кадрите са накъсани или монтирани така, че физически дразнят окото, светлината е естествена, дори когато се свежда само до черен екран. Но истината е такава, светът е такъв – винаги труден.
Макар да имат допирни точки в идеите за киното, творците от поколението не създават обща платформа и вълната се изчерпва още с френските бури през 1968. Да, точно тези филми раждат поколението на поредна френска революция. Но парадоксът е, че творците от „новата вълна” търсят истината, а през 68-ма младите бунтари призовават тя да се пренебрегва и процесите да се управляват от волята. Или от измислицата. Дори от абсурда - стига да звучи красиво и мъдро, като цитат от Мао.
Ган-Люк Годар е роден през 1930 в Париж. Баща му е богат швейцарски лекар, а майка му е от банкерите, основали „Пари ба”. Този произход не сочи към левичарския порив на Годар по-късно. Той чете сериозни автори, играе тенис, футбол и кара ски. Обича математиката и се готви за инженер, но попада в света на парижките кино-клубове и заради новата страст зарязва Сорбоната. Приятелите на Годар са по-скоро в десния спектър, но тогава не политиката го вълнува, а правенето на филми.
Известно време е кинокритик и снима документални филми. През 59-та намира малък бюджет и склонява Трюфо да му даде един сценарий, който двамата са зарязали като безперспективен. Годар вече има идея за него и прави „Без дъх”. Следват няколко шедьовъра – „Жената си е жена”, „Живейте си живота”, „Лудият Пиеро”, „Мъжко и женско” и други, които проникват дълбоко в темата за човека и отношенията му със себе си и света. Тогава във Франция екзистенциализмът е нещо като Бог, а Жан-Пол Сартр - неговият философски пророк.
Е, киното намира своя екзистенциален пророк в лицето на Годар, а той пък своя - в Ана Карина, датски модел, в която се влюбва и превръща в актриса. Но след прекрасното начало, връзката им става всекидневна битка на характери и често прави атмосферата на снимачната площадка нетърпима. Те ту се разделят, ту се събират, но накрая Годар попада на 18-годишната Ана Вяземски, а покрай нея - сред младите хора, които не понасят света, в който живеят, искат бърза промяна и са луди по културната революция на Мао. Интересите на Годар към политиката се засилват и през 1967 снима „Китайката” – филм за млади маоисти, които водят дълги разговори за революцията и са склонни да убият в нейно име. Но тук големият майстор още запазва дистанция. Верен на стремежа към истината, той показва младите в цялата им прелест, но и в цялата им глупост. За което получава обиди, наричат го дори „фашист”. После Годар снима „Уикенд”, черна комедия, която превръща в нетърпим шедьовър за гадния живот.
След което се предава - през 1968 не само прави пропагандни филмчета за вълненията във Франция, но и открито подкрепя дори тъй наречените „акции” – палежи, грабежи и други престъпления, извършвани като „революционен акт”. В душата на Годар бесовщината продължава десетина години, през които се отдава на откровена левичарска пропаганда.
Две са най-големите му падения. Първото е през 69-та, когато снима в смазаната от съветските танкове Чехословакия. Да, той е критичен към традиционните комунистически партии, включително чешката и съветската, но от леви позиции. Обаче май се отказва от истината. Във филма Годар не превежда думите на чешките работници, които са против комунизма и обвинява младите чехи, които се противят на системата, в „безсмислен хуманизъм”. Второто му голямо падение е рекламният филм, който прави за палестинските терористи, малко след като през 1972 те избиват 17 спортисти на олимпиадата в Мюнхен. Годар е противник на Израел, това не е тайна, дори по-късно, когато му дават „Оскар” за принос в киното, има гласове против, защото мнозина го смятат за антисемит. По-сложни са нещата, но е факт, че във филма за „палестинците” Годар снима дори деца, подготвяни за атентатори. Слава, Богу, лентата остава недовършена, надявам се - защото геният му се обажда и му казва, че не може антихуманизмът да е положителен герой в истинското изкуство.
Така или иначе, след десетилетие левичарски ексцесии, Годар се успокоява и се връща към киното на истината. След 1980 и досега, вече на 90, Жан-Люк Годар, независимо дали снима историята на Адам и Ева, Крал Лир или „Моцарт завинаги”, продължава да е провокативен и различен, често досаден, понякога и напълно негледаем - но винаги майстор, който никога не те оставя безразличен.
