13
"В свят, който все повече се разединява, хващането за ръце се превръща в тиха молитва - начин да се съберем отново". Така започва описанието на проекта "Баща и син" на фотографа Валери Пощаров на сайта на Световната фотографска организация. На специална церемония в Лондон на 18 април проектът беше отличен с първа награда в категория "Портрет" на конкурса за професионалисти Sony World Photography Awards на World Photography Organisation. Тази година близо 400 000 снимки на автори от повече от 220 държави и територии са взели участие в един от най-престижните фотографски конкурси, създаден през 2007 година. Изображенията са оценявани анонимно от специално жури.
"Баща и син" е дългогодишен и международен проект, който Валерий Пощаров започва през 2020 година в родната си България. Пред обектива му застават бащи и синове от Сърбия, Турция, Северна Македония, Армения, Грузия и Гърция хванати за ръка в миг на близост, среща и път един към друг. Така, чрез своите герои, на които Валерий се прекланя, ни кара да се замислим за нещо много по-голямо отвъд личната идентичност – Кои сме ние, като част от една среда, от една културна индентичност? Какво наследяваме от предците си, какво вземаме, обогатяваме и променяме от тях? И колко смелост всъщност се изисква да се хванем за ръка.
"Всичко започна от една сутрешна разходка, когато водех моите двама синове към училище и ги държах за ръка. Разминахме се с друг баща, който виждайки ни каза: "А, само за снимка сте!“. Така че той направи първия кадър по този начин – словесно. И започнах да си мисля, че може би наистина в един момент, ние като мъже, имаме необходимост да пуснем ръката на своя баща и да открием себе си. Но реших да докажа на себе си, че всъщност тази връзка може да бъда жива. Тогава дойде идеята да направя портрет на баща ми и моя дядо, който тогава беше на 95 години, двамата хванати за ръка."
Година по-късно, по време на пандемията, Валерий прави този кадър без да има енергия и желание за нещо повече. Но неведоми са знаците на делника ни.
"Бях пред една къща в края на София откъдето излязоха мъж и жена, и жената стискаше в гърди рамкиран портрет на млад мъж. Първо мислех, че ще ме изгонят, защото снимах тяхната къща. Тя дойде към мен и ми каза: "Ние имахме един едничък син, който почина преди осем месеца. Мъжът ми много иска да го снимате с него“. И когато това се случи, когато моите мисли се реализираха в ситуация с напълно непознати хора, аз открих връзката между нас, човеците. Отвъд дори отношенията баща и син. И си дадох сметка, че ние сме наистина за много малко тук, заедно, и имаме възможността да обменим енергия. И този обмен е нещото, което продължава да ме вълнува."
Така, през 2020 година, в реалност на изолация и отчуждаване от нормалното ни битуване Валерий Пощаров тръгва по следите на близостта. Била тя и само в един кадър. "Бях наистина много щастлив да обиколя всички 28 области на страната и може би във всеки един град в България да търся бащи и синове" – казва пред Радио България фотографът и признава, че самото търсене на героите в този проект е съществената част от процеса.
"Много рядко срещаме бащи и синове да живеят заедно в едно населено място или да имат истинска връзка помежду си като големи. И това само по себе си мисля, че не е свързано само с отношенията между мъжете в един дом, а тук говорим за връзката между поколенията. Да открием връзката между тях, което означава да открием връзката между ценностите. И това хващане за ръка е точно този необходим мост. За да срещна само едни баща и син, аз трябваше да говоря поне със сто човека и е много красиво, защото някой ми казва, че синът им е някъде в чужбина и му се обажда. Или казва, че има съседи, които познават баща и син и така цялата общност се въвлича в този процес.“
Колкото до самата фотография – тя не е самоцел, а израз на един осъществен акт на взаимност и искрена емоционалност, която вярвам се усеща, казва ни Валерий. Не всеки се е съгласявал да се хване за ръка с родителя си. Понякога секундите на близост са представяли целия път, който тези кръвно свързани личности са извървявали отново един към друг, или може би за първи път. И запечатаният кадър е оставал отново единствен знак за взаимност. "И тук мисля, че много хора биха припознали себе си"- констатира фотографът.
След работа в редица страни на Балканите, Грузия се оказва държавата, в която Пощаров снима "Баща и син" най-дълго време. Успява да обиколи всичките й географски области, благодарение на партньорството си с National Geographic и финансиране от Европейския съюз. Там, където местните хора не знаели чужд език, Валерий влизал в диалог с тях чрез 35 изречения, които имал озвучени от войсоувър актьори на съответния език или чрез картички от проекта, които им подарявал.
"Много е мило, понякога се връщам на тези места и виждам как са закачили някъде в домовете си, в работилниците си, по колите си тези портрети на непознати за тях хора. Именно това е голямата награда за мен. Чисто географски този проект се развива много целенасочено с идея отново да изгради тази представа за културна идентичност, която по някакъв начин носи своите белези на различни места по различен начин и в същото време, прибирайки в себе си своята екзистенциална универсалност. В голяма степен виждам различията, когато работя на различни места и те отново са свързани с културните предпоставки за това. Защото, както казах това хващане за ръка между баща и син е хващане за едни общи ценности и в страни, където има или скоро е имало конфликти, е много трудно младото поколение да признае ценностите на предишното и да припознае бъдещето си в тях. Мисля, че не си даваме достатъчно сметка, но в България, колкото и да се говори за тези пропуски между поколенията, те не са толкова драстични, колкото на много други места по света. Много хора ме поздравяват за наградата, но аз мисля, че тя е само някакво следствие на самите фотографии. Ако трябва да приема някакъв поздрав, той би бил за самата работа, за самите фотографии като постижение не за мен, а за хората, които са имали смелостта да се хванат за ръка и да дадат този пример. Това е много важно в днешно време, защото в световния конкурс тази година останалите наградени проекти също изразяват една много силна ангажираност към темите на нашето общество. И е много красиво да видим подобно институционализиране на културата, което да изгради необходимия мост между широките медии и широката публика – една много необходима сила, която трябва да променя света към добро. Вижте, след като баща и син се хващат трудно за ръка, какво остава за останалите хора?“
И все пак надеждата я има. "Аз вярвам, че хората сме като точици, които, ако свържем заедно, можем да нарисуваме най-красивата картина на човечеството“ – казва Валерий.
В момента изложба на проекта "Баща и син" може да бъде видяна в Тбилиси, Грузия. До 6 май всички наградени изображения от Световния конкурс са показани и в Somerset House в Лондон, а след това експозицията ще обиколи целия свят. През лятото "Баща и син" ще бъде показан в голяма самостоятелна изложба и в италианския град Кортона Cortona, като малко преди това Валерий Пощаров ще направи кадри от региона, които да включени в нея. Снимки от проекта в голям формат ще бъдат изложени на открито в идните месеци и във Франция. През есента проектът ще бъде показан в рамките на традиционните фотографски срещи в Пловдив, в Градската художествена галерия на Града под тепетата.
А какъв може да бъде един съвместен проект между фотограф от България и учен в областта на географските информационни системи от Чехия може да научите от интервюто на Весела Кръстева с Валерий Пощаров:
Валерий Пощаров е роден през 1986 г. Учи в Националната художествена гимназия във Варна, а след това пластични изкуства в Сорбоната в Париж. Има множество изложби в различни европейски страни. През 2022 г. издава първата си книга: "Последният човек на Родопите“. Това е един проект, по който работи 14 години по време на които обикаля близо 1000 села. Миналата година проектът "Баща и син" беше сред сред финалистите на престижните Lens Culture Portrait Awards 2023, а на сайта проектът беше и отличен като специален избор на главния редактор на lensculture.com.
Вижте също:
Снимки: личен архив Валерий Пощаров
