В късната пролет на 1976 година най-неочаквано „в творчеството ми стана рязък обрат – нарисувах композицията „Илюминатор”, първата от прекрасното направление, получило по-късно определението „париореализъм”. Така вече 35 години българинът Христо Симеонов става баща на ново живописно направление. Според него изкуството не тълкува реално съществуващите неща, защото всеки художник се възползва от чувствената равностойност на променящите се материални структури, а те са различни, зависи кой миг ще хванеш от вечното движение на материята. 

Монолог на художника за криволиците на Пътя, описан в двуезичната му книга „Париореализъм”:

Детето, което искало само едно нещо – да стане художник: „Лозенец” беше краен квартал на София; с улици прашни и издълбани от каруците, конските копита и боклукчийските гальоти. Локвите след дъжд заблестяваха като безредно разхвърляни огледала. Надвесен над тях, тръпнещ от страх и непреодолимо любопитен, се виждах как вися с главата надолу в една шеметна бездна, из която плуваха бели облаци над синьо, прозрачно и дълбоко небе.” „Някога. Отминало и далечно! „Тежки години, в които единствената ми радост беше да рисувам познатите пейзажи, приятелите си и каруцарите от гара Перловец”.

Студентът в Художествената Академия: „ Един ден, благодарение на приятел, надникнах в едно от онези малки албумчета с репродукции, които се предаваха от ръка на ръка, почти тайно. На това имаше едно име – Винсент ван Гог! Забранен художник!.. Запрелиствах. Измежду страниците грейнаха искрящи багри, когато изведнъж съзрях картина, която ме разтърси….Нежна, зелена стена от изкласила пшеница или ръж. Някои стебла прекършени. Над нея синьо небе, в което се издига чучулига. Ниско между стеблата, разлюлени от лъхащия ги летен вятър, тук и там пъстрееха цветя. Онемях. Какви бяха другите репродукции, така и не помня. Бях объркан. Как е възможно? Та това беше видение от детството ми. Истинско и тъй пленително претворено… Не намирах покой. Смътно долавях, че над мене тегне някаква заблуда.”

Раждане на съмнението: „Защо хулените импресионисти и постимпресионисти днес са изключителни художници? Защо Дьолакроа и Енгър, непримирими врагове във възгледите си за изкуството, днес приемаме за колоси? Защо за изкуството на черна Африка, презирано като варварско, днес се строят свръхмодерни музеи? Защо „великите гуру” на абстрактното изкуство презираха и най-бледата формоизява, а след голямата вълна „преоткриха” реализма? Защо други обявяваха творби от едно или няколко чисти цветни петна за упадъчни? Защо пред очите ми се раждаха тенденции и картини, които бързаха да умрат, а други преживяваха творците си и ценността им расте? Защо? Какъв е техният корен, който непрестанно ги подхранва с жизненост и те устояват на хулите, присмеха и безпощадното време? Защо?”

Прохождане на художника: Началото на 60-те с диплома в джоба, но без ателие и без постоянна работа, без пари, свободен, но със семейство; шибан от „вятъра на безпаричието”, рисува страстно, яростно и вглъбено; ненадейна среща със скулпторката Васка Емануилова го отвежда при Иван Ненов, който първи открито му заговорил за Сезан, Пикасо, Брак, Матис. „У мен всичко беше преобърнато, но усещах как някъде дълбоко в душата ми се източва краят на една нишка, за да бъде привързана към прекъснатата традиция. А що се отнася до моите картини – трябва да намеря сили и да започна отначало! И започнах.” Цели пет години рисува миниатюри. Наричат го ренегат или завърналият се блуден син, имало обаче и непредубедени.  

„Неведнъж съм се питал, какви неща натрупаха енергията за този обрат, та днес да виждам и отвъд видимото”, не спира да пита художникът:

Първата истина: октомври 1961, Ермитажът, младият художник е пред „Светото семейство” на Рембранд. Изведнъж открива абсурд, който го поразява – детето Исус спи кротко, майката бди над него, а зад тях на тезгяха Йосиф, дърводелецът, с тежка брадва дяла нещо от голямо дърво. „Какъв ли трясък тресе стаята със заспалото дете!? …от грешката на Рембранд проумях, че законите на природата са различни от законите в света на живописта.”

Втората истина – завършвал един натюрморт и оглеждал творбата си отстрани, в съзнанието му масичката била прекатурена. „Да, ама предметите не падат! Тази безсмислица ми отвори очите – в живописната творба няма гравитация! Провокацията задвижи не само ръката ми...”

„Къде се корени силата на живописта, на която съм посветил живота си?” И до днес Христо Симеонов често си задава този въпрос: „Чрез трите основни цвята, чийто корен е бялото, чрез промяна на ритъма и ритъмния трепет, който те пораждат, аз съм в състояние да изобразявам идеи по чувствен път, като бродя из безгравитационен свят. Следвах неотклонно логиката и разширявах познанията си. Заключението е, че за да има изкуство и избухване на свръхнови звезди, причината е една – РИТЪМЪТ!”

Зараждане на чувственото напрежение: „Художникът е изследовател и откривател, а не корабокрушенец, страхливо вкопчил се в самотната скала, наречена „личен стил”. „Прозорецът”, през който всеки от нас ще погледне, за да види света, ще се открехва постепенно според условията на неговата среда, а по-късно от неговите собствени възможности и воля. Това, което вижда, е неговата истина за света, в който живеем.” Драматичността в картината се определя от степента на вградените в нея противоречия. „В една творба чувственото въздействие отмира и достига своя предел, когато всички неща при движението им в дълбочина стигнат до безкрайно далечното „нищо” – черното, или до безпределно близкото „нищо” – бялото. Впрочем и бялото, и черното водят към необясненото „нищо”, свободната енергия, откъдето идваме и където отиваме.”

Началото на всеки ден е раждането на бялата светлина: „Денят е пъстър, носи различни внушения. Краят идва с мрака, с ужаса от дебнещата смърт. Затова децата, неосъзнали преходността на нещата в живота, рисуват с ярки цветове. Богатството от форми и явления в света е плод от движението на материята, което изключва възможността за равенство. То е само в мига на догонване или разминаване на нещата. Спирането на движението е спиране на развитието!”

Движението създава зримата реалност, твърди Христо Симеонов, а „ритъмът е другата реалност, той е пулсът, езикът на Вселената. Ритъмът е в тялото и мозъка ни, блика отвътре. Затаен е в нас. Ние буквално сме потопени и просмукани от ритъма на Вселената. Този ритъм ние го възприемаме и излъчваме, но вече белязан от личен код. Та нали още в утробата на майката детето реагира на звуците на музиката. Какво възприема то, ако не ритъма!” Усетът за ритъм е първото оформило се осезание, а талантът е ритъмно осезание, което задължително се свързва с въображението и интелигентността, с познанието върху общите тенденции на науката, обществото във времето на художника, жизнения опит, работливостта, постоянството, общителността, умението да наложи разбиранията си, способността да припечели необходимите пари за бои и прехрана, както и шансът, случайността в живота. „Древните ни прародители ни дарили с амбицията да оцеляваме и да бъдем.” С помощта на въображението камъкът се превръща в първия артистичен инструмент, а от влажните петна по скалите, очертаващи враговете или плячката, до изображенията им  върху пещерните скали има „само една крачка, но това е най-великата крачка на човека в неговата история на тази планета!”

Вратата към Вселената е отворена, стига да умееш, човеко, да я прекрачиш и да разбереш защо го правиш! Ползвай въображението си, за да усетиш ритъма! Така ще попаднеш в художествено пространство, изпълнено с хроматични порти, енергийни взривове, магични колебания с тайнствен произход.

Звучи като завещание. Зещанието на първия париореалист в живописта. На Христо Симеонов, който го пише вече цели 35 години.