"Тази история започна почти случайно. Поводът беше малко странен – в многото дискусии във Фейсбук покрай Грета Тумберг се изля толкова много кал и помия, у мен се надигна огромно раздразнение – много хора говореха по най-пренебрежителен начин като за увредено дете, идиотче, казано най-грубо. Както всички знаят, тя е диагностицирана със синдром на Аспергер. Установих, че хората не знаят абсолютно нищо за тази тема и говорят абсолютно механично. Нещо, което тук, на Запад, не е позволено от политическа коректност, но в България се лее както си иска. Това, откровено казано, ме вбеси. И тъй като съм баща на дете с реален, тежък аутизъм, просто започнах да пиша, да изливам неща, които съм преживял. Реакцията беше толкова мощна, бях просто ошашавен“, разказа в предаването "Хоризонт до обед" Златко Енев, който за първи път в писателската си кариера е срещнал "такава мощна читателска реакция“.
Така поредицата от 15-16 последователни текста, писани за собствения му сайт и публикувани във Фейсбук, под формата на „все още рехава сбирка от мисли и разкази“, грабва вниманието на издателството.
„Фактът, че започвам да пиша цялата тази история сега, на прага на 60-годишната си възраст, не е случаен. Леа, дъщеря ми, вече е на 23 години. Подчертавам отново, че тя има аутизъм, а не синдром на Аспергер – това е изключително важно, това е и основното неразбиране на проблема. Синдромът на Аспергер е "синдром на чешитите" – обикновено това са високо интелигенти, странни хора, лишени от социални способности, но иначе стигат до гениалност. Докато тежкият аутизъм е неспособност за комуникация и неспособност за функциониране на най-елементарно ниво. Това са хора, които не могат да живеят сами, те се нуждаят от непрекъсната помощ“, допълни Енев.
Писането е протекло леко, но да се говори за това Златко Енев признава, че е трудно и отприщва вълна от тежки спомени. Сега Леа е един щастлив млад човек, не знае, че е увредена и живее в своята нормалност. „Пее, радва се, тя остава дете доживот. Това е нейната съдба. Тя е на 23 години, но е 5-6 годишно дете - в общуването, в комуникацията си. Не може да чете, но гледа детски филмчета, книжки, слуша музика.“
Ако живееше в България, щеше ли да е възможен този разказ? „Не вярвам, че би могло да се напише по този начин. Не вярвам, че бихме могли да постигнем това, което успяхме да постигнем тук. Цената на всичко това е гигантска, включително във финансово отношение“, отбеляза писателят.
Според Златко Енев има огромна разлика между разбирането за различните и хората с увреждания в Германия, която е и исторически обременена, и България. „В България няма никакъв усет. Традиционно, затворено, провинциално общество, вратите му изведнъж разтресени, отворени със замах преди 30 години, то не може да се адаптира. Реакциите са изключително негативни, независимо дали става дума за хора с различен цвят на кожата или хора с различна психика. Няма приемане. Хората се държат като агресивни птичета в птичарник, които се кълват едно друго до смърт и пази Боже някое да е малко по-различно, ще го убият – ако не физически, то психически“, коментира той.
Аутизмът не е болест, а увреждане и това е изключително важно да се разбере. Разликата в отношението е огромна – на организационно и на всякакво друго ниво, изтъкна Златко Енев пред "Хоризонт". „Докато се считат за болни тези хора, те на практика са изключени от нормалния социален живот.“
Към каква аудитория е насочена книгата? Реакциите на българските родители на деца с увреждания са били почти еднозначни, каза Златко Енев. „Най-после някой да заговори за нещо, за което тук никой не говори.“ Затова и авторът възприема книгата си като "първата лястовица" и се надява тя да отвори път за по-голям разговор по тази тема.
Златко Енев живее и работи в Берлин от 1990 година. Завършил е философия. Създател е на електронното списание „Либерален преглед“, където излиза и поредицата от първоначални текстове, които стават основа на едноименната книга. Автор е на още 6 книги.
Цялото интервю чуйте в звуковия файл.
