Великите европейци - Чарлз Дикенс, първа част

В това Дикенс е много модерен писател. Докато „модерността“ вм изобразителното изкуство върви от три към двуизмерност, то в литературата е обратно. Отворете кой да е роман на Дикенс - от „Посмъртните записки на клуба „Пикуик“, до недовършения „Тайната на Едуин Друуд“ и ще видите, че той не дава отделно, плоско изображение на героите, а те се очертават в хода на действието, изградени като скулптура с натрупване на материал. А ние във въображението си дописваме липсващото. Това кара читателят да ги запомни. Втората причина за популярността на Дикенс е майсторството в изграждане на сюжетите. 

Романите му излизат първо като вестникарски подлистници, с продължение. Обикновено Дикенс публикува една глава на месец и въвежда принципа тя винаги да завършва с драматичен момент, та публиката да чака продължението. През 1840, когато върви „Старият антикварен магазин“, в Ню Йорк посрещнат корабите от Англия и разпитват за съдбата на малката Нел и изобщо – как се развива действието в новата глава, вече е излязла в Англия, но още нестигнала до САЩ. И третата важна за популярността на Дикенс е „дикенсианското“ му чувство за хумор. Сам той го нарича „пикуикско“ и още в първите страници на романа за клуба Пикуик, при свадата между мистър Блотън и мистър Пикуик, разбираме, че става дума за обиди, казани на шега. Това е един аспект, но примерите за различните видове „пикуикски“ хумор са във всички романи на Дикенс. Той блика отвсякъде, в тези с по-социални сюжети често стига и до сарказъм, но е неизменна част от писателския му гений. И, разбира се, Дикенс понякога просто изръсва: „Аз нямам никакво чувство за хумор“.

Чарлс Дикенс издава 15 романа, четири тома разкази и други книги. Не знам колко от тях са преведени на български, но най-добрите са - и си струва да бъдат четени. Аз лично съм най-голям фен на „Посмъртните записки на клуба Пикуик“, макар че сякаш по-известни са „Приключенията на Оливър Туист“, „Никълъс Никълби“, „Коледна песен“, „Домби и син“, „Дейвид Копърфийлд“, „Студеният дом“, „Големите надежди“. Не вярвайте, че Дикенс е някакъв остър социален писател. 

Да, той засяга социални теми – положението на децата, на жените, робството и други.. Но Дикенс не е революционер, той не иска да променя света, никъде не дава рецепта за подобно нещо. Дикенс смята, че проблемите са от морално естество и в морала е тяхното решение - всичко ще се промени, ако хората са по-добри, по-милостиви, с повече взаимно разбиране и съчувствие. Самият Дикенс живее живота такъв, какъвто е. Той обича хубавата храна и щедрата напитка, харесва секса, театъра, дори играе в любителски пиеси, носи се като денди, пътешества, контактен е и среща много хора. Наслаждава се и на огромната слава, въпреки че първият път в Щатите е изтормозен от тълпите почитатели и не ходи изобщо на бръснар, за да не продава бръснарят косата, която ще подстриже. В същото време, Дикенс е потаен, крие личния си живот не само като част от ПР кампанията си, но и защото наистина не иска нещата да се знаят.

 Той е пълен със странности – понякога изпада в транс, има видения и дежа-вю. Героите му говорят, когато пише, а не го оставят на мира и когато спи – затова спи малко и обикаля нощните улици. Има обсесивно-компулсивно разстройство - сутрин минава през всички стаи и ако види разместена мебел, фучи, смята, че ако нещо не е на мястото си, той няма да може да пише. Предполага се, че заради някои ранни неблагополучия с жените, той не ги разбира и е типичен мъж от Викторианската епоха. Веднъж обяснява на приятел, че отишъл с жена си на пазара в Ковънт гардън, за да ú покаже откъде могат да се купят птици. Предполага се също, че има специален вкус към младите момичета и ходи по бардаците, макар че в книгите си изповядва либерални възгледи за женските права и отчита проституцията като социален бич. Двойствено е и отношението му по расовия въпрос. Дикенс се отвращава от робството в САЩ, но описва местните индианци като алчни кучи синове. 

Изглежда неслучайно след срещата си с Дикенс, Достоевски свидетелства, че той му казва: „У мен живеят двама души“. И обяснява, че добрите хора в книгите му са такива, каквито той иска да бъде, а злодеите са такишва, какъвто е той сам. Корените на тази двойственост у Чарлс Дикенс са в детството. Роден е през 1812 в Портсмут, главна военно-морска база във войната с Наполеон, където баща му, чиновник във флота, е изпратен. От него наследява вкуса към бохемски живот, а от майка си – усещането за смешното и комичната мимика, веселият нрав, сладкодумието. Детството на Чарлс е идилично, той чете романи, но най си пада по „Приказки от 1001 нощ“. На 5 отива на театър и се захласва. Но родителите му са прахосници, живеят не според финансовите си възможности, а според желанието си за забавления и бащата е прибран в затвор за длъжници. Чарлс е на 12, напуска училище и работи в някакъв склад за вакса. 

Това време той не иска много да си спомня, макар че често герои в книгите му са малки момчета, принудени да работят. Също като тях, Дикенс получава сурови житейски уроци и, тъй като има феноменална памет, сякаш запечатва всичко, за да го опише. Големият удар върху психиката му обаче идва после, когато умира баба му, а с наследството баща му покрива дълговете и е освободен. Вместо да се върне в училище обаче, Чарлс остава на работа още месеци и то заради настояването на майка му, която иска да се застрахова финансово. Така у Дикенс се закотвя убеждението не просто, че жените трябва да стоят в къщи и да се занимават с домакинството, но и че дори там не трябва да имат думата по важни семейни въпроси. Не е лесно да се живее с това – но пък е добър материал за интересни сюжети на книги и смущаващо поведение, разказът за което ще продължим през другата седмица.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: