Великите европейци - Мария Калас

 

Годината е 1954, Калас пее Верди. На мен ми звучи страхотно, но критиците да кажат дали това е сред най-добрите или сред по-малко добрите нейни изпълнения. Аз знам само, че заглавието на тази опера – „Силата на съдбата”, макар да не е писано за нея, сякаш е писано за нея. „Няма такава съдба като моята. Ужасяващо е!” – твърди самата тя.

Тъй като всички обичат великите хора да са техни хора, мнозина американци ще спорят с мен дали Мария Калас е европейска или американска певица, след като е родена и прекарала първите 13 години от живота си насред Манхатън, Ню Йорк. Обаче истината е, че тя започва да пее пред публика и да учи пеене в Атина, после доучва в Италия, където талантът и избухва и се разгръща докрай. На всичкото отгоре цял живот предпочита европейските сцени и сигурно не е случайно, че се представя само седем пъти в прочутата Метрополитън в родния си град.

Калас в ролята на Мария от операта „Дъщерята на полка”, от Гаетано Доницети. Истината е, че самата Мария Калас наистина за малко да се превърне в „дъщерята на полка”, при това съвсем не образно, а директно казано. И съвсем не в добрия, а в най-лошия смисъл.

Историята е следната. Бащата на Калас, родена като Анна Мария София Сесилия Калогеропулос, е темпераментен грък, аптекар в Ню Йорк, който твърде много обича жените. Майката е още по-темпераментна гъркиня, която четири дни след раждането на дъщеря си отказва да я погледне изобщо, ядосана, че не се е родила момче. По-късно обаче и писва от постоянните изневери на мъжа и, взима си двата куфара и двете дъщери и се връща в родната Атина. Вече е открила таланта на Мария, така че, вместо детство, осигурява за нея постоянно мъчение, като я кара да пее и пее. И тъй като времената са тежки, а семейството няма пари за издръжка, майката допълнително праща тийнейджърката Мария да прави компания на гръцките, а после, след окупацията по време на Втората световна война – и на немските войници, за пари и продукти. Има сериозни свидетелства, че Мария не се поддава, тоест, не прекрачва границата от компаньонка към проститутка, но в нея, разбираемо, се загнездва силна неприязън към майка и, която се задълбочава и продължава цял живот.

Това е арията, наречена „Самоубийство” от операта „Джокондата” на италианския композитор Амилкар Пончиели. Вероятно и такива драматични мигове е имало в онзи неин гръцки военен живот. Но за какво говорихме – за силата на съдбата ли? Защото в същото време точно прекомерната амбиция на нейната майка прави така, че талантът, не, божественият дар на Мария, да се овладее и развие напълно. При това го прави по най-добрия възможен начин, като и осигурява най-точните преподаватели от атинската консерватория. Мария Калас не е приета в консерваторията, заради административна тъпота – просто защото няма положен изпит по солфеж. Затова майката се уговаря да я вземат като частен ученик първо известната Мария Тривела, а после и испанският колоратурен сопран Елвира де Хидалго. Те и двете не просто оценяват дарбата на Мария, а са възхитени от нея и правят всичко, за да я разгърнат докрай. Самата тя си помага страшно – стои по 12-15 часа в Консерваторията, проявява невероятна дисциплини, слуша, попива и пробва всичко. Дебютът и е през 1938 година в Атина, в прочутия Дует от „Тоска” на Пучини.

Следват поредица от други изяви в Гърция, а после и в Съединените щати, където Мария отива, за да възстанови връзката с баща си, но получава покани и за различни участия. Истинската и звезда изгрява обаче през 1946 година на Арена ди Верона, където тя пее в „Джокондата” на Пончиели. Тогава Мария Калас все още е твърде импозантна, около сто килограмова млада дама, чиито глас и драматичен талант обаче карат всички да забравят външността и на тълпи да се влюбват в нея – като се започне от композитори и диригенти, мине се през продуценти и прочути меломани, та се стигне до обикновената публика, която пълни прочутия римски амфитеатър в любовния град Верона. Но и това се оказва само прелюдия към истинския музикален триумф на дивата Мария Калас. Той идва три години по-късно, през 1949-та. Калас е ангажирана във Венеция за ролята на Брунхилда от „Валкирия” на Вагнер. По същото време в театъра се представя и „Пуритани” на Винченцо Белини, но Маргарита Карозио, която изпълнява ролята на Елвира, се разболява и не могат да и намерят заместник. Тогава диригентът Тулио Серафин, който е един от откривателите и познавачите на Калас, предлага тя да изпълни и Елвира. И не само успява да я убеди, но цялото изпълнение се превръща в истински триумф. Защото само в рамките на три дни Калас успява да превключи от неистово драматичната Брунхилда до прелестно цветния глас на Елвира. За този преход критиците твърдят, че може би по света има оперни изпълнители, които биха могли да го направят, макар и с много усилия, в рамките на цялата си кариера. Да стане той обаче само за три дни и досега се счита за невъзможно. Тогава се ражда прозвището на Мария Калас - La Divina, божествената. И как не – чуйте драматичната Брунхилда Калас, превключила в ролята на Елвира:

Мария Калас прави чудеса не само с гласа си, но и със себе си. Тя се подлага на изтощителни диети и отслабва достатъчно, за да може, заедно с античния си гръцки профил и гримираните като на Клеопатра очи, да се превърне в една от най-красивите и желани жени на планетата. В същото време някои от най-известните италиански режисьори по онова време като Франко Дзефирели, полудели по нейния талант, я учат на драматизъм и актьорско майсторство и буквално изграждат кариерата и с невероятен успех. Въпреки това обаче Калас пее редовно в оперни спектакли по света още не повече от петнадесетина години. После спира и известно време участва само в концертни изпълнения. Накрая спира напълно заради проблеми с гласа. Смята се, че промяната и отслабването му се дължат на лекарство, което тя използва срещу свое заболяване, наречено „миопия”. При миопията светлината не се фокусира в очните лещи, а пред тях, което влошава зрението. Известно е, че Калас практически през целия си живот излиза полусляпа под светлината на прожекторите. За да се намали поне този ефект, се пие лекарство с кортизон, който обаче уврежда гласа – и съвсем неслучайно голямата, великата, божествената Калас, в последните години от живота си не само не излиза на никаква сцена, но и буквално се превръща в отшелник. Междувременно обаче изживява любов, за каквато мнозина само могат да си мечтаят. А после изживява и трагедията на любовта, за която със сигурност никой никога дори не иска мечтае.

Да, Мария Калас пее арията „Скъпо име” от „Риголето” на Верди, но истинското скъпо име в нейния живот се произнася така – Аристотелос Онасис. Мария Калас дълго време е женена за доста по-възрастния от нея италиански богаташ Джовани Менегини, който влияе положително на кариерата и, всъщност заедно с него тя преживява своя пълен разцвет. През 1957 година двойката е поканена на яхтата на Онасис и буквално само за няколко дни бракът им се разпада. Калас и Онасис се влюбват лудо един в друг, веднага решават да заживеят заедно и Джовани, качил се на яхтата женен и щастлив, слиза от нея като самотен и нещастен мъж. За Мария следват невъобразими години на щастие, лукс, екстравагантности и лудории, които пълнят светските хроники. Тя почти се отказва от сцената в името на това да бъде жена, както сама казва. Всичко продължава 11 години, до 1968-ма, когато  Онасис среща очи в очи Жаклин Кенеди, вдовицата на убития по-рано американски президент Джон Кенеди. Тя се появява на яхтата му със своята сестра, която, изглежда, е била дори по-голяма красавица от нея. „Защо Ари не избра сестрата - и досега си остава загадка” – казва по този повод един от приятелите на Онасис. Така или иначе, този път Мария Калас слиза от яхтата самотна, а Джаки остава на нейното господарско място.

Останала без глас, останала без любов, останала без целия свят в краката си, божествената Мария Калас се затваря в къщи заедно с единствената си прислужница и през 77-ма година, едва на 54, умира. Така най-божествената страница от знаменитата Библия на цялата опера през ХХ век се затваря за света – от страниците и се разнася само фин прашец, сякаш от крилца на пеперуда.