Марго: "За мен рисуването е общуване със светлината"

"Навсякъде тичах със скицника под мишница. Може би затова за мен още от съвсем мъничка казваха- това е Маргарита, която рисува", спомня си Марго. И с много топлина ми разказва за своите учители- Владимир Ангелов, майстор Кирил Станчев, Лидия Кунева, Веселка Дойчинова, Румяна Паличева, Никола Заров... Като дете Маргарита посещава школите по рисуване на утвърдени майстори. Началото е сложено и тя избира да продължи образованието си в Средното специално художествено училище "Академик Дечко Узунов" в Казанлък, специалност изобразително изкуство, което завършва през 1987 година. От тогава и до днес нейна запазена марка са картините върху коприна.

"Коприната е игрив и гъвкав материал", обяснява ми Марго. Ако се загледате в нейните картини и сами ще го видите. Коприната е материал капризен, ефирен и нежен, но и изключително издръжлив. Тя дава на картините една особена вътрешна светлина, но и със своята живост постоянно напомня на художника да е прецизен, защото върху коприна поправки не се правят. Каквото ръката е сътворила в първия досег, това е. Коприната иска много внимание, съсредоточеност, точност и решителност в рисунъка.

"Платното, на което живописвам, е не обичайното лененогрундирано платно, а коприна. Предпочитам българската естествена коприна- плътна и нежна като лист на роза. Боите също са специално за коприна. Те обагрят трайно плата. С едни и същи бои се работи както живопис- картини, така и шалове.Техниката е акварелна- позволява много преливания и обогатяване на цвета. Обичайно акварел се работи на картон, но аз предпочитам нежната коприна като основа за живописване. Няма отмиване, нямаш право на грешки. Концентрираш се и се доверяваш на процеса на случване", споделя Маргарита Радославова.

Годините на общуване с коприната са научили Марго да пристъпва към статива със смирение и благост. А мекотата на движенията с четката са се превърнали за Марго в стил на общуване и в живота. Затова няма как да я видите да се втурва в нечие пространство. Тя пристъпва към хората тихо, прибрано, с кротост и елегантност, които в днешното ни лудо време изглеждат като заети от друго измерение.

"Тази живопис, макар и непопулярна, има своите почитатели. Убедила съм се в това и по време на самостоятелните ми изложби- извън обичайното време за реализация и срещайки се със зрителя. Думите на възрастен художник бяха: ''Иска ти се да се върнеш''- случи се на изложбата в Казанлък. А възрастна дама във Видин, при последното ми представяне, поиска лист, за да напише: "Няма велики художници, велико е чувството, което ги прави такива" Благодарна съм! За мен рисуването е общуване със светлината", изповядва Марго.

"Да, има в мен две жени- Маргарита помага на Марго да оцелява и да следва пътя си. Животът ми наложи да търся начин да бъда силна и устойчива- по женски обаче. Оттук и многото ми размисли за мъжкото и женското начало. За силата. В тази тема са картините ми от цикъла "Състояние. Сливане" 1,2, 3- от 2014 година. Но има и още много ненарисувани... Връзката с изкуството е важна- независимо в каква форма- също като тази с природата- подсилва връзката със сърцето- а тя е най-важната в живота", продължава Марго.

"Зависима съм от чуждото благополучие и култура. Изглежда като парадокс. Докато растях не съм се замисляла, че с това ще живея, ще си изкарвам хляба, както се казва. Такова беше и възпитанието ми. У дома цареше идеалистичен дух. Наложи ми се да се науча да свържа тази голяма любов- моят начин на живот- с материалното. И да го приема за нормално. Много чета, търся почтеното равновесие и възможните правила в тази сфера. Пазар ми звучи грубо, но не мога да избягам от това, защото продаването на картини все пак си е пазар...", признава с малко огорчение, но и с реалистичната преценка на майка и българка Маргарита.

Да, няма как работата й да не е свързана с чуждото благополучие- та нали творбите на художника трябва да стигнат до своята публика и до своите бъдещи собственици. Помощник в това преодоляване е синът й Никола. Той прави от нейно име първите й стъпки в интернет. А че мрежата е територия за общуване доказа нейната самостоятелна изложба, открита на 8 март 2013 година- испански цикъл от картини- "Барселона- любов и светлина". Тогава Марго "присъства" на откриването чрез предварително изработено видео, в което показа своето ателие, творческия си процес, разказа за Видин, за любимите си места, за себе си, за работата си. А непосредствено след откриването бе на линия в скайп и отговаря на въпроси, които посетителите й задаваха... Така чрез интернет се случи срещата между творец и зрители, макар че Марго бе на стотици километри разстояние от испанската изложбена зала...

"Питаш вярвам ли в добрите енергии. Да, вярвам. Вярвам и в това, че сме тук, за да сме щастливи. Макар че аз самата се чувствам по-уютно извън България. Жалко е да го призная, но е така. Заради хората. Тук ние не сме дружелюбни. Нека си го признаем. Не зная кога успяхме така да си заключим сърцето. Няма ни я човещината. Някак не искаме да сме добри с другите хора. А на доброто му трябва много повече сила, за да оцелее в това наше озъбено време", откровена е Марго. Такава е тя. По това винаги е била и е припознаваема.

"По откровеността. Темите са различни. Марго е винаги същата. Картините ми търсят родното, търсят мъжкото и женското начало, търсят добрата енергия. Маргарита често се ядосва, фучи, успяват да я ядосат дребничките неща от бита. Зная го добре. Нали и двете съм аз! Но зная също, че винаги Маргарита ще продължава да помага на Марго- защото без двете няма да съм цяла. Всяко нещо, случило се в живота ни, ни доизгражда. Родителите, учителите, приятелите, средата. В този смисъл не мога да не помня детските асамблеи "Знаме на мира". Почит за идеята към паметта на Людмила Живкова. Участвах в две издания. Беше вълшебно за нас- децата. Пазя пропуските си. Снимки. Посланието за мир във вид на книга. Скоро смятам да ги предам в Държавен архив Видин. Асамблеите бяха заявена отговорност на възрастните към талантите на децата. Днес не се прави", казва художникът. А аз се заглеждам в една стара графика. И питам мога ли да я нарека емоционално наследство?

"Рисунката е на прадядо ми- Йордан Спасов. Това е връзката ми с майчиния ми род. Умрял е на 28 години от рани, получени в Балканската война. Оставил е четири деца. Едната от неговите дъщери е моята баба, която наричахме мама Райна. Тя бе един от моите първи и постоянни модели. Тази рисунка ми е опора. Моята вяра в доброто. Както и убедеността ми в защитната сила на нашата глаголица. Когато си нося моите неща с изображения на глаголицата, се чувствам закриляна и окрилена", изповядва Маргарита Радославова.

Художник. Един от малкото майстори, които работят върху коприна. Преди доста години- в началото на нашето познанство с нея, написах за Марго, че тя е един от онези малцина, одарени по рождение със свободата да пресътворяват света и така да правят суровото ни време по-приемливо, а нас- макар и мъничко, по-добри. Защото точно те- одарените да пресътворяват, носят способността да ни превеждат през подвижните пясъци на ежедневните битки за бит и да ни поднасят даровете на вечността.

И защото знаят, че всяко тяхно творение физически ще ни надживее, одарените хора вярват в мисията си всеки ден по мъничко да правят света по-малко суров. Дали им се получава? Дано!...

Чуйте разговора ни с Марго в прикачения звуков файл.