Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

Да се спасиш в България – историята на сирийско семейство бежанци в България

Ибрахим, синът на Мохаммад, щастлив в дома на Иво Моравски
Снимка: Ирина Недева

Конфликтът в Сирия продължава от март 2011-а година и по данни на ООН в него вече са загинали над 100 000 души. Стотици хиляди са бежанците от конфликта. Не са малко сирийците, бягащи в България. Какви са пречките пред едно сирийското семейство - това на Мохаммад Хауаш, който заедно със съпругата си Манар и двете им деца в началото на юни прекосяват границата ни чуйте в репортажа на Ирина Недева.

Синът ми Ибрахим още не е говори напълно. Два пъти е проговарял с цели изрази. Веднъж в къщата ни в Сирия, когато падаха бомби около нас и втори път в България. Синът ми Омар нямаше година тогава. А Ибрахим сега е на две и половина. Беше много страшно. Бяхме изплашени. Трябваше да скачаме от 4-метрови хълмове. Много лоши неща преживяхме, да знаете, каза Мохаммад Хауаш, сирийски палестинец, който пресича турско-българската граница с жена си Манар и двете им деца.

Омар тогава още майка му го кърми. Бягат от бомбардирания сирийски град Алепо, където живеят, вече три години в условията на война:

Не можехме да останем повече. Твърде много бомби, твърде много стрелба, убийства по улиците. Децата ми не са виждали друго, родени са така, не можеха да спят нощем. Затова решихме да оставим всичко - къщата, целия ни бизнес, нищо не можехме да вземем с нас. Само семейството - жена ми и двете ми деца.

Къщата им е срината. Живеят в лагер. Минават в Турция нелегално, защото по думите му нямат избор:

Палестинците в Сирия се нуждаят от виза, а турското консулство в Алепо беше затворено. Повечето хора нелегално минават границата.

Сирийско-турската граница е първата, която минават. Стигат там рано сутринта и чакат да започнат прехода на тъмно в два през нощта. Около 600 човека - изнервени от умора, от слънце, чакали са 16 часа на самата граница без храна, без вода, под убийствено слънце.

После и от Турция плащат, за да ги прекарат в България, защото без документи и без заделени пари не могат да изкарат дълго. Плащат 750 долара. Махамад пита дали водачът ще е с тях през цялото време и го уверяват, че пътят е проверен и че за два часа ще са на българска територия. Пътували близо 14 часа до Истанбул, после до Одрин. И там уговореният човек почнал да ги "юрка":

Бързо, бързо, бързо, да тръгваме, ни казва. Тези хора са мафия, нали знаете. Качи ни в колата цялата група и започна да ни дава зор, да ни плаши, че ако полицията ни хване, ще си имаме проблеми. Аз му казах защо ни плашите с полиция, ние добре знаем какво значат проблеми. Поиска парите да му платим в колата. Платихме, после просто ни остави, посочи ни напред и каза - вървете, като мине един ден, ще сте в България.

Три дни се лутат в чукарите около границата. Трафикантите не им казват да носят вода и храна. От провиране през шубраци децата имат кървящи рани, жена му спира да говори от ужас. Страх ги е от вълци, защото в Алепо са виждали как кучетата започват да ядат човешки трупове от улицата и след това да налитат и на живи хора. Палят огън, нощем мъжете се сменят, за да пазят огъня. На жена му й спира кърмата. Кърмачето започва да се обезводнява тежко.

Мохаммад предлага на другите от групата да тръгват и да търсят помощ. Те все пак остават със семейството. Продължават да ходят с часове. Мохаммад вече трудно носи децата.

Тогава Мохаммад с турски стар модел джиесем, в който все още има малко ток, звъни на телефон 112 и моли за помощ:

Обадих се на 112. Само аз говоря английски, защото съм живял в Канада. Свързват го с операторка, която говори английски. Беше много, много добра с нас, въпреки че беше полицайка. Много ни помогна. Аз й казах, че сме в беда с деца, че сме преминали границата, че идваме от Сирия, а тя каза къде сте.

И започва мъката по локализацията им. Наоколо има само дървета и чукари. Групата не може да даде координати, нямат джипиес, нито идея къде са. В един момент забелязват номер върху изоставена постройка, вероятно от стара военна застава, в самата гора и боядисани в зелена блажна боя стволове на дървета. От 112 пращат хеликоптер. Когато ги локализира, хеликоптерът се отдалечава и Мохаммад отново звъни, за да попита защо поне вода не доставят, защото децата му умират:

Батериите на джиесема започват да падат. След около час хеликоптерът пак се появява и ни обикаля, първоначално не разбирах защо. После разбрах. За да покаже на гранична полиция как да ни обгради. А аз започнах да плача, без да спра, поне спуснете вода, децата умират.

После ги обсажда гранична полиция. Полицай зад всяко дърво. Вместо заловени, се чувстват спасени. Мохаммад каза, че никога не е мислел, че ще приеме хора с униформи като ангели.

Когато ги предават на втората група гранични полицаи, започват проблемите. Арестуват ги, на Мохаммад му дават малко шанс да е с жена си и и двете деца. Те за щастие са пратени в болница. Децата са с тежка пневмония, с температура близо 40 градуса. Мъжете от групата са пратени в арест - затвор, както го нарича Мохаммад. Там им взимат пръстови отпечатъци:

Останахме в затвора три дни. Като влизахме, ни дадоха по бисквита, после нямаше нищо. Ядяхме сливи, още зелени, от едно дърво там.

Подават молба за хуманитарно убежище - статут. След ареста ги настаняват в Любимец, в дом, еквивалент на този в Бусманци:

След като останахме 3 дни в този затвор, после ни заведоха в един голям лагер, затвор в Любимец. Там вече беше много зле, отнасяха се към нас, като че ли сме терористи. Не знам защо се отнасяха така. Беше объркващо, ако изобщо говорят с теб служителите там, говорят с много лошо отношение, нагрубяват, ругаят, използваха електрически палки.

40 човека в стая, лоши условия, оскъдна храна. Твърдо месо, ако изобщо го има. Според Мохаммад няма голяма разлика между първия арест и дома в Любимец. Става преводач и свидетел в ситуация между служителка на Дома и едно семейство като тяхното:

Тя ми каза да превеждам: Ако не ви харесва тук, ще ви изведем отпред като кучетата. И още - "вие сте нищо, имате късмет, че сте тук, имате къде да спите и ви храним, а много от хората в България нямат храна". Но това го казваше по много лош начин и така говореше тази служителка.

В Любимец за месец и седмица Мохаммад отслабва 15 килограма. По-късно прехвърлят семейството в общежитието в село Баня. Когато излиза информация за това, че с хеликоптер са спасени нелегални емигранти до Свиленград, един човек от София решава да проследи случая.

Иво Моравски от София организира приятели и колеги, събират средства и отиват да търсят семейството. Виждат, че хората са наплашени, а малкият Ибрахим има проблем с крачетата. Организират преглед в Стара Загора, оттам лекарката ги праща в София. Има опасност случаят да е сериозен. Фейсбук групата помага и за прегледа в София.

Най-хуманно би било да ги прехвърлят в София. Препоръката на лекарите е двугодишният Ибрахим да бъде в София заради изследванията. Това значи да ги прехвърлят в общежитието на Агенцията за бежанците в Овча Купел, докато чакат за статут. Знаят, че по закон срокът е един, но на практика е по-дълъг. И разчитат на добрите хора.

Според Махамад има два вида хора тук в България - ангели и зверове:

Видяхме ангелите и когато първата група гранични полицаи ни спаси, но после и зверовете. Ето обаче, че пак срещнахме хора, които да помогнат като първата жена на 112, като преводачката от арабски, като Иво, който прави групата "Приятели на бежанците", като хората от фейсбук групата "Приятели на бежанците", които помагат и сега организират акция за всичките 38 деца в Дома в Баня.

Чуйте целия репортаж на Ирина Недева в звуковия файл.

БНР подкасти:



Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!